НЯКОЙ ДРУГ ПЪТ

разказ
/предпочитам критични коментари и ругатни, все пак съм в началото на този занаят и ми се ще да чуя някой предложения от по -вещи в него. благодаря предварително/



I.
К. седеше или по-скоро лежеше в офиса изпружил крака върху бюротото. Последната цигара хвърлена в пълния с фасове пепелник продължаваше да дими. Мързеше го да се изправи и да я угаси. Тънката струйка дим, сякаш есенна паяжина, се носеше нежно из въздуха.
Най-забелижително нещо в К. бяха дългите и гъсти бакембарди. Те стигаха на четири пръста под ушите. Оставям ги толкова дълги с една единственна цел- би казал той ако някой го попиташе. - Целта ми е не да се правя на красив и мъжествен пич от 70-те или пък на Леми Килмистър, а просто да спестявам от самобръсначки. Така бръсна само половината брада и с една самобръсначка изкарвам два пъти повече, кажи речи цял месец.-За съжаление обаче никой не го питаше, дори и жена му, която го напусна преди няколко години. Понякога се замисляше дали да не си пусне и мустаци, но реши, че ще пречи на бизнеса.
Навън валеше дъжд и едрите капки потропваха по прозорците.
Някаква, вероятно женска муха сънливо се разхождаше по омачкания му панталон, спираше отвреме на време в някоя гънка и се почесаваше зад ухото. К. я наблюдаваше от около минута и се чудеше дали мухите имат уши, как ли чуват и дали да не вземе да се протегне и да промени плановете на мухата за вечерта... или по-късно, някой друг път! Докато обмисляше тази дилема, дали сега или после да вземе в свои ръце фортуната* на мухата, тя отлетя с бръмчене към прашната крушка на тавана. -Мдаа, друг път значи - реши К.
Сивата светлина едва се процеждаше през мръсните стъкла. Офиса беше една мизерна дупка, между нас казано. Украсата му се състоеше от някога черен, а сега сив кръг за дартс, закачен на пирон до вратата със забити стрелички в него. Единственното число което все още се виждаше върху протритата от игри пластмаса беше числото 10. Обикновенно число, като другите.
Мръкваше се.
Цигарата най-после угасна.
К. стана от стола, протегна се, напъха ризата в панталона и излезе. Стигна до изхода на вече опустялата сграда, хвана дръжката на вратата и погледна през стъклото към паркираната отпред единственна, сякаш изоставена кола. Чак сега се сети че не заключи и че, мамка му, забравил е ключовете в офиса.
Върна се обратно и светна лампата. Мухата беше кацнала върху синята папка захвърлена в далечният ъгъла на бюрото. В нея К. събираше фактури, разходни ордери, хвърчащи листове изписани с колонки на похарчени суми и касови бележки доказателство за най-различни и невероятни, както сам казваше, разходи. Интересното е че в тези сметки обикновенното, както вече споменахме, число 10, по някаква квантова зависимост се срещаше необичайно често. А още по-често се срещаше неговата геометрична прогресия. Синята папка беше дебела и тежеше колкото еднолитрова бутилка бира. Синята папка, папката за разходи беше много по-тежка от зелената папка. В зелената папка, ненужно скрита в чекмеджето, се събираха фактури, договори и документи за почти несъществуващи приходи. В тази папка каквато и да било прогресия на числото 10 се срещаше от дъжд на вятър. Зелената папка беше дебела колкото червен конец за мартеница и тежеше точно колкото такъв конец. Беше почти празна.
К. се приближи до бюрото, замахна бързо и извади мухата от положителното салдо на живота. Край. Тази вечер чукането с мухата от близката кравеферма, онази с големия кур ухаещ на пресни кравешки говна, кварталният mosca каубой- мечтата на всяка женска муха, се отлагаше за някой друг път, и мдааа за други измерения. Хвърли мухата върху дюшамето на пода, избърса дланта си в крачола, грабна връзката с ключовете, излезе и все пак заключи.

II.
Оказа се че навън вали като из ведро, ръкав, лейка, маркуч, крачол, като разпрано или каквото ти хрумне –всъщност валеше проливен дъжд, ако трябва да цитираме синоптиците.
Някакво непознато бездомно куче лежеше на сухо под колата на К. Онази, единствената кола на паркинга. Очите му святкаха уплашено в тъмното зад предната лява гума.
К. клекна, но разбра че така няма да го достигне и застана на колене. Надникна отдолу и се опита да го хване за където може- за врата, за крака или ухото, където ще да е, но кучето тихо изръмжа и показа жълтите си зъби. К. вдигна яката на сакото, дъжда се изливаше директно в гърба му. -Трябва ти една тенджера с пържоли приятел- рече той.- С тази боклукчийска диета, лош дъх и помиярски маниери мъчно ще се добереш до службата „кучето на входа„ в някой 5-6 етажен блок.- Изправи се и отключи колата. Събра в шепа една забравена в жабката, кой знае от кога, натрошена вафла „чайка„. Поднесе я до носа на кучето и преди то да го ръфне за ръката, бързо хвърли вафлата на тротоара.- Честно казано, ако питаш мен и аз няма да откажа една дебела пържола и бутилка вино, ама някой друг път, нали така. Хайде излизай, че подгизнах като водолаз - изкомандва той. Подритна подканващо гумата и се дръпна встрани. Кучето неохотно се измъкна отдолу с подвита между краката опашка, подуши вафлата и апатично задъвка мокрите парчета. К. скочи чевръсто в колата, запали двигателя, пусна чистачките, фаровете, парното и подкара.
След двайсетина метра погледна в огледалото, натисна спирачките и спря. Отвори страничния прозорец и се обърна назад. Кучето беше приключило с вафлата и подскачаше като пияно под дъжда, спря за миг и като същинско пиянде се подпря върху мократа стена на близката изоставена къща. Пак тръгна със стрнната си подскачаща походка и отново спря под светлината на уличната лампа чудейки се накъде да поеме. Беше сиво и мършаво, със степана на мръсни фъндъци козина и стърчащи не нагоре, а настрани уши.
Десният му преден крак го нямаше. Беше отрязан.
Кучето свърна зад ъгъла на къщата и се мушна в мокрите храсталаци.
К. вдигна прозореца и подкара напред.

III.
Трето няма. К. се прибра в къщи, яде студени спагети и си легна.
Никаква активност или действие. Даже и насън.
Няма какво да се разказва.

край

*фортуна-К. беше срещал тази дума като малък в единственната книга която беше чел за някакви митове и легенди и беше запомнил че това е една от богините на съдбата, но коя точно, не се сещаше

Из „РУБАЙЯТ„ - за виното

И тъй като е сезона на червеното вино и свинските мезета.
***
Ще дойде краят, но кога — кой знае?

Да пием вино — истината май в това е.

Не си лоза, глупако: от пръстта —

едва ли някой ще те откопае!
***
От мисли, полусънни обкръжен,

аз чашата разбих опиянен;

а тя прошепна: „Бях аз като тебе

и ти ще станеш глина като мен.“
***
Трезв ли съм — не зная радост, ставам тъжно мълчалив

А пиян — светът за мен е като винен свят мъглив.

Ала някъде в средата, имам малък светъл миг,

дето просто го обичам, че съм в него още жив
***
За виното съм туй, което върбата е за ручей чист —

и дълго пие моя корен от скъпия поток златист.

Тъй бог е наредил. Навярно той нещо имал е пред вид,

и спрял да пия — ще узнае какъв съм глупав атеист.
***
Кой казва, че бил бог неумолим!

Той е добър, а ние май грешим.

Ти в кръчмата умри сега от вино —

ще те приеме той невъзмутим
***
От виното да се откажа, боже мой,

та туй е все едно да се предам без бой.

Как мога да се кланям на исляма —

щом най-прекрасното ми забранява той?
***
Ще се опия тъй, че мойта пръст

на вино ще дъхти околовръст.

И ако някой правоверен мине,

ще види закъснялата ми мъст.
***
А ако някой пожелае на дните в хаоса голям

да ме прелее с чаша вино, да постои до гроба ням,

сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено —

край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям.

ЛЕТЯЩАТА ЧИНИЯ на СОЦИАЛИЗМА

В края на стиха за работниците и работничките, задавени от ентусиазма на пиянството и собствената си глупост, какво виждаме! Виждаме че буквите са изпадали като развалени зъби...и не се чете финала, мамка му

Съмнявам се да отлети, но лошото е че няма и да се разруши скоро шибаната бракма.