Виждали сте такива копия по разни гръцки вази, сигурен съм, на тях се изрисувани предимно атлетични гърци които докато си лафят за реколтата от маслини се подпират на тях или пък весело се мушкат със същите тези копия в коремите естественно без да искат.
Едновременно с отварянето на вратата същия глас, изцеден през решетката на домофона, вежливо го покани ако обича да заповяда пред входа на къщата където ще го очакват. Шадоус хвърли последен поглед към поршето паркирано на почти пустата и тиха улица и влезе.
Улицата е разположена в северен Лондон и се казва „Bishop street„ една от многото най-скъпи и престижни улици в града. Започваше от северния край на „Hampstead heath park„ и след около две мили стигаше близо до метро станцията на „East Finchli”, квартал обитаван от жители на т.н. средната класа. Това близко съжитетелство на „Bishop street„ с отрудените плебеи не смущаваше обитателите и. С огромните си, приличащи понякога на музей в провинциален град постройки, оградени с неприлично високи огради и къщи скрити сред паркове и специално отглеждани вековни дъбове и маслинови дървета „Bishop street„ си спестяваше неудобството да бъде смущавана от когото и да било. Спрените пред къщите ролсройс-ве, бентлита и ферарита, чакащи на мраморната алея за паркиране още повече подчертаваха с дебела черта разликата между фордовете, пежата и тойотите. Именно тази дебело подчертана разлика, превръщаше улицата в една от перлите на лукса, престижа и откровенната завист на няколко милиона жители щъкащи из този /моголон, вавилон, коколон или кондом/ наречен за по-кратко Лондон. Най-скромната къща на тази улица струваше не повече от 5 млн. паунда. Три от всичките около трийсет къщи бяха собственност на някакъв арабски емир или шейх. За шейха работеха много петролни кладенци в които се давеше мъката му по един по-прост и прозаичен живот, живота на обикновен изкопчия с кирка в ръка за какъвто си мечтаеше понякога. Харема на шейха заедно с евнусите се помещаваше в две от къщите.
Но както и да е. Емира е само пример за благоденствието и щедростта на Мойрите които, къде справедливо къде не чак толкова, все пак бяха навестили обитателите на тази улица и бяха изсипвали върху тях не точно купища с мушмули, но все пак някой и друг милиард от гарантирано конвертируема валута. Но за това ще говорим друг път.
Да продължим с мистър Шадоус, добре платеният журналист на ББС, който днес щеше да работи сам, без своя оператор. Такива бяха условията на човека който щеше да интервюира. Човекът всъщност може би не беше човек, може би беше бог или полубуг или просто един младши бог от една доста непопулярна в наши или ваши дни религия. Тази религия или по-скоро пантеизъм, обожествяваше природните стихии и бедствия, съпътствани доста често от емоционални аварии на мозъка.Тази религия беше стара колкото света или поне стара колкото един от многобройните религиозни светове, които някак си успяваха да се сместят и да съжителстват върху малката стара земя. А може би интервюираният беше най обикновен шарлататнин, мошеник, закъсал с популярността продуцент или зъболекар или просто един побъркан милионер, кой знае. Шадоус не беше сигурен и за това беше дошъл, за да провери.
Пред отворената врата на къщата го очакваше млад, русокос и усмихнат красавец наметнал през рамо полупрозрачна, надиплена по последна древногръцка мода сивкава туника под която дискретно прозираха черните му слипове. Върху ластика с бели букви беше изписано името на фирмата призводител–„ORPHEUS”- inc.
„Доста тъпо. Елитен гей клуб„-помисли си Шадоус. Усмихна се любезно на младежа и подаде ръка за поздрав.- Кенет Шадоус, много ми е приятно!
Русокосият красавец любезно се поклони с ръка на гърдите и го погледна с детските си жестоки очи: – Името ми е Хиацинт. Слуга на мистър Орфей. Заповядайте в кабинета моля.
Мисля да прескоча описанието на разкошния обвит в бръшлян дом на м-р Орфей и неговия кабинет където щеше да се проведе интервюто. Шадоус в дългогодишната си практика беше виждал какви ли не дизайнерски и архитектурни красоти и безумия, така че настоящия интериор не го впечатли особенно като изключим кръглия купол във фоаето където с неочаквана все пак автечност се мъдреха фреските от Казанлъшката тракийска гробница.
/следва продължение/
Улицата е разположена в северен Лондон и се казва „Bishop street„ една от многото най-скъпи и престижни улици в града. Започваше от северния край на „Hampstead heath park„ и след около две мили стигаше близо до метро станцията на „East Finchli”, квартал обитаван от жители на т.н. средната класа. Това близко съжитетелство на „Bishop street„ с отрудените плебеи не смущаваше обитателите и. С огромните си, приличащи понякога на музей в провинциален град постройки, оградени с неприлично високи огради и къщи скрити сред паркове и специално отглеждани вековни дъбове и маслинови дървета „Bishop street„ си спестяваше неудобството да бъде смущавана от когото и да било. Спрените пред къщите ролсройс-ве, бентлита и ферарита, чакащи на мраморната алея за паркиране още повече подчертаваха с дебела черта разликата между фордовете, пежата и тойотите. Именно тази дебело подчертана разлика, превръщаше улицата в една от перлите на лукса, престижа и откровенната завист на няколко милиона жители щъкащи из този /моголон, вавилон, коколон или кондом/ наречен за по-кратко Лондон. Най-скромната къща на тази улица струваше не повече от 5 млн. паунда. Три от всичките около трийсет къщи бяха собственност на някакъв арабски емир или шейх. За шейха работеха много петролни кладенци в които се давеше мъката му по един по-прост и прозаичен живот, живота на обикновен изкопчия с кирка в ръка за какъвто си мечтаеше понякога. Харема на шейха заедно с евнусите се помещаваше в две от къщите.
Но както и да е. Емира е само пример за благоденствието и щедростта на Мойрите които, къде справедливо къде не чак толкова, все пак бяха навестили обитателите на тази улица и бяха изсипвали върху тях не точно купища с мушмули, но все пак някой и друг милиард от гарантирано конвертируема валута. Но за това ще говорим друг път.
Да продължим с мистър Шадоус, добре платеният журналист на ББС, който днес щеше да работи сам, без своя оператор. Такива бяха условията на човека който щеше да интервюира. Човекът всъщност може би не беше човек, може би беше бог или полубуг или просто един младши бог от една доста непопулярна в наши или ваши дни религия. Тази религия или по-скоро пантеизъм, обожествяваше природните стихии и бедствия, съпътствани доста често от емоционални аварии на мозъка.Тази религия беше стара колкото света или поне стара колкото един от многобройните религиозни светове, които някак си успяваха да се сместят и да съжителстват върху малката стара земя. А може би интервюираният беше най обикновен шарлататнин, мошеник, закъсал с популярността продуцент или зъболекар или просто един побъркан милионер, кой знае. Шадоус не беше сигурен и за това беше дошъл, за да провери.
Пред отворената врата на къщата го очакваше млад, русокос и усмихнат красавец наметнал през рамо полупрозрачна, надиплена по последна древногръцка мода сивкава туника под която дискретно прозираха черните му слипове. Върху ластика с бели букви беше изписано името на фирмата призводител–„ORPHEUS”- inc.
„Доста тъпо. Елитен гей клуб„-помисли си Шадоус. Усмихна се любезно на младежа и подаде ръка за поздрав.- Кенет Шадоус, много ми е приятно!
Русокосият красавец любезно се поклони с ръка на гърдите и го погледна с детските си жестоки очи: – Името ми е Хиацинт. Слуга на мистър Орфей. Заповядайте в кабинета моля.
Мисля да прескоча описанието на разкошния обвит в бръшлян дом на м-р Орфей и неговия кабинет където щеше да се проведе интервюто. Шадоус в дългогодишната си практика беше виждал какви ли не дизайнерски и архитектурни красоти и безумия, така че настоящия интериор не го впечатли особенно като изключим кръглия купол във фоаето където с неочаквана все пак автечност се мъдреха фреските от Казанлъшката тракийска гробница.
/следва продължение/
