неделя, 17 януари 2010 г.

ДЪЖД
разказ
/предпочитам критични коментари и ругатни, все пак съм в началото на този занаят и ми се ще да чуя някой предложения от по -вещи в него. благодаря предварително/

От кога ли вали. От събота. Не, от петък. Днес е понеделник. Четвърти ден - ту спира, ту пак започва. Какъв смотан климат. Kакво ли значение има всъщност! Има естественно, не мога да си нося новото черно палто.
И гледай моля ти се, как нахално го навява върху полата ми.
Момичето хвърли цигарата през прозореца и бързо го вдигна. Дъждът плющеше върху предното стъкло и чистачките едва смогваха да заметат тежкия воден порой. Стъклото изведнъж се запоти. Протегна ръка и врътна вентилатора на по-високи обороти.
Обичам дъжда, но чак пък толкова, започва да омръзва. И тази колона въобще не помръдва.
Отсреща не идват никакви коли. Лошо. Сигурно пак правят ремонт. Отзад блестят фаровете на безкрайна колона, толкова безкрайна, колкото и на тази отпред.
Още няколко десетки като мен чакащи в дъжда, който отброява времето с механичния съсък на чистачките.
Съсък!! Глупоста е доказано безгранична. Съсък!! Откачам вече с тези змии. Съсък, на стиснат за гърлото балон. Съска бавно балонът в предсмъртният гърч на издишаната последна глътка въздух и кой знае дали някога ще го вдиша отново. Каква дрислива поезия. Съсс-ък!! Що за дума е това?!
„Вилнеещите вълни разливаха бели ветрила, разбиваха се в в дълбоките ниши на резониращите пещери, след което се оттегляха въздишайки СЪСКАВО върху дребните камъчета... Кожата на усойницата висеше празна, окачена на пирон„.* -Това от къде ли беше. Май го четох скоро някъде. В метрото...! Не... у тях. Не, в самолета за Барселона! Или...Не знам. Не мога да си спомня. В метрото сигурно.
Харесвам те когато съскаш. Змията, по-малкият братовчед на драконите. Аз съм нащъпена по опашката змия и обидено шъшкащо се оттеглям в дупката си, там където никой няма да ме настъпва по достойнството. Дори и ти. Най-вече ти, нещастник със синузит и сополиви воднисти очи. Ах, как ме е яд на него. Колко ли време трябва да си жив за да издържиш толкова сополи, кърпи и книжни сълфетки наврени в зачервения си нос. Половината амазонска джунгла е изсечена и превърната в амбалаж за рециклиране на слуз, храчки, сълзи и всевъзможни екстременти на отпадъчните ТИ телесни сокове. Тонове живот унищожен от усилието да го преживееш заровен в собствените си сополи. Нещастник! Кога ли му остава време за дишане!?
Дори не ми даде достатъчно време и поводи да го зарежа. Колко съм патетично тъпа. Очарователно.
Когато те целувам - кавашe той.- Тогава дишам.- Иначе пък поетичен, колкото кирта под ноктите му.
Харесваше ми наистина. Целуваше ме нежно. Аз съскам и ти ме целуваш. Лицемерно копеле. Хубаво ме целуваше. Мек и влажен език с дъх на окосена трева. А косата му с цвят на дакел - нежна и тънка.И цялото му лице поръсено с лунички! Лунички от челото до пръстите на краката. Небе от бледо кафяви звезди върху бялата кожа. Само на кура нямаше лунички.
Аз съм малка, мъдра змия, която иска да бъде оставена на мира. Искам да си сменя кожата насаме.
Дали не е заради очилата!
Погледна се в огледалото за обратно виждане. Черна права коса вързана на опашка, бяло високо чело, метални рамки на скъпи три диоптъра очила и плоски, като копчета черни очи.
Ще трябва да отида на фризьор.
Не е толкова сополив. Само през зимата, когато ме чакаше с мотора пред кантората. Пристигаше с онази немска войнишка каска. Ушите му светеха зачервени от студа като стоповте на това mini отпред, а кристално тънка струйка замръзнал сопол блестеше върху горната му ухилена устна. Не си слагаше шлема защота го носеше в багажния куфар отстрани на мотора, за мен. Сополи! Не чак толкова, не бъди гадна. Налапал цигара и нахлупил каската - от вермахта, държеше да уточни на всеки, който го пита. Какъв пуяк, надут и самовлюбен гъз. Отиваше му тази каска. Все пак със шлема не ми се разваляше прическата. Много мило, нали!
Няма да си сложа червило, какво като са ми тънки устните, кой ще ме гледа в колата и без това тази вечер ще се напием с Ана. Ще празнуваме края на едно начало, което май не се състоя.
През задното стъкло вече не се виждаше края на колоната. Стотиците фарове потъваха в дъжда и по надолнището зад ъгълът на ресторант Spaniard. От двете страни на пътя вятъра блъскаше обвитите в зелен бръшлян стари дървета. Голите им клони яростно се сплитаха и разплитаха в мокра, студена прегръдка. Вентилатора на парното тихо бръмчеше. Чу се сирена на линейка. Отпред или отзад! - дежурното чудене при воя на сирената.
Погледна отново в огледалото - отзад разбира се. Хм, значи не е ремонт, а катастрофа. Доста ще почакаме.
Някъде зад тези дървета май се намираше онова голф игрище, където миналато лято трябваше да се срещна с онзи побелял розовичък дядка. Един от богатите клиенти на кантората. Разхождахме се из ливадата помъкнали количките със стиковете и докато му обяснявах защо ще е по-добре да продължи договора с кантората, какви отсъпки ще му направим и какви допълнителни услуги ще му предложим, глупости разбира се, въобще не можех да разбера дали ме слуша. Май не, Единственното нещо което го интересуваше е как преди всеки удар да нахлупи карирания си каскет, така че слънцето да не му блести в очите. По едно време ме погледна, за втори път от както се ръкувахме на входа на клуба и изтърси с усмивка, скрита в белия мустак:– „Госпожице Мери, знаете ли коя марка уиски произвежда фабриката на шотланското семейство чиито са каретата на ПОЛАТА Ви„?! – После се обърна към топката и отново нахлупи каскета до веждите си.
По дяволите, какъв въпрос. Стъписах се. Ами сега! Това пък какво е, изпит по шотландска история и фолклорни танци или опит за проява на английско чувство за хумор? Нищо не можах да измисля докато той се целеше в топката. Да взема да му обясня, че все пак съм българка завършила в щатите, в Южна Каролина и там няма кой знае колко шотландци дето да се разхождат с поли по улиците. А и уиски не пия - поне не често. Предпочитам бърбън.
- Предполагам че ще е най-доброто - казах самоуверено. - Щом цветовете на каретата са толкова известни.- Колко съм находчива само, рекох си доволна от себе си.
Той замахна и топката отлетя... -На майната си - реших аз. Проследи полета с поглед и се обърна към мен все така ухилен.
-Добър удар, нали!- отбеляза и повдигна козирката на каскета. -Ами, въобще не са известни. И въобще кой ги знае кои са. Аз също не ги знам, разни изветрели старчоци може би, като мен. Но които и да са, със сигурност ако видят това хубаво дупе /моето имаше предвид/ ще си хвърлят полите и ще си обуят панталони като вашия. Хе, хехех.-Захихика дядката и тръгна към следващата дупка. Правеше ми комплимент дъртия похотливец и май нещо се бъзикаше със шотландците.
Шефа беше шотландец...! И чак тогава се усетих че всъщност съм с панталон, а не с пола. На карета. Fuck. Бях го взела на заем от една колежка, която имаше кон, панталона заедно с обувките бях взела, не коня. Тръгнах след него. Като свършихме с голфа отидохме в кръчмата на клуба. Аз пих чай, той уиски разредено с норвежка минерална вода. След една седмица лично дойде в кантората да подпише договора за следващите две години.
Фризьорите са вдигнали цените. Ана каза че сме получили писмо с новия ценоразпис. Ще трябва да ги сменя тези японци макар че са много добри.
Тази сирена ме оглуши.
Синята, яростна светлина на линейката сряза вътрешността на колата на стотици малки черно-сини парчета и заедно с воя на сирената изчезна напред. Здрачаваше се. Дъжда продължаваше да плющи върху покрива подобно на тенекиен барабан.
Да си змия било комплимент. Дрън-дрън. Нищо повече от логото на някоя фармацевтична компания или аптека, просто едно влечуго плюещо отрова в стъклена чаша за шампанско. Комплимент! Змията дракон. Цялата му къща е пълна с дракони, от дърво, от камък, от желязо от слонова кост. Комплимент, а не вижда новата ми рокля или прическата. Смотаняк с плосък гъз и лунички.
„отивам на лов за нетсуке в япония„. -И нищо повече, написано с малки букви. Дори не ми се обади. Оставил някаква смачкана бележка. На лов! Не на „пазар„ не да „търся„ или да „проверя„ или да „купя„ а на ЛОВ за..нещо си. Какъв мъжкар! А беше казал че в Япония вече няма автентични нетсуке. Всичко било изнесено в Европа и Щатите още в началото на миналия век. Защо не ми предложи да отида с него!? Какво като съм на работа и не мога да си взема отпуск! Да ми предложи, пък аз нека откажа.
Ще изчукам онзи, как се казваше, брокерчето от Glentree. Русичкия. В петък след обяд го мернах в пъба до кантората, беше с колегата си, онзи дето Aна го харесва. Пихме по една бира. Не е лош, мирише на евтин after shave, но ще го преживея. Но за това пък има здрави космати ръце. Този петък пак ще е там със сигурност.
Нетсуке!!! Къде ли не съм се мъкнала с него заради тези нетсуке и на пазара на Porto bello и в Hampsteаd и в Chelsea по антикварните магазини. Не отиваме в Harrods, a обикаляме по някакви забутани магазинчета в търсене на нетсуке. Дори аз съм наясно, че това звучи тъпо.
Сигурно вече знам всичко за нетсуке. Нетсуке - изработени от слонова кост, мамутска кост, от рог на нарвал, от сандалово, от чаено дърво, от дъб, oт...чай.
Един черен чай с коняк добре ще ми дойде. Ще мина да взема една бутилка от магазина до вкъщи.
Нетсуке! Размери от три до пет сантиметра. Подпис на автора. 18 век. Династията Одо или не, Едо беше май. Нетсуке манияк. Как все на такива ще попадна. Май нещо съм сбъркана. Не бях се возила на мотор.
Хубаво беше на отбивката край пътя, направена като балкон с парапет надвиснал над онази долина по пътя между Памплона и Сан Себастиян. Долу едва се открояваха няколкото фермерски бели къщички с малки червени покриви в тъмното дъно на зелената котловина. А около тях се жълтееха пасящи крави. Как ме целуваше тогава. Бррр.
А аз си мислех, че ще се чукаме тази вечер. Какъв подлец.
Нетсуке. Мразя ги тези миниатурни фигурки. Мразя ги.
Все пак ще отида да се подстрижа, нали в петък ще се видим с брокерчето...Дейвид! Не, Джеймс...Джералд!!! Няма значение.
Дали има по дъждовен град от Лондон. Ами да змиичке, каза ми ти - Билбао, Копенхаген, Богота...Змиичке! Каква гадост.
Май го обичам, а!
Насрещното платно изведъж се напълни със святкащи фарове и бавно преминаващи коли. Беше се стъмнило. Е, най-после. След малко трябва да тръгне и нашата колона.
Все пак ще си сложа червило, единият от касиерите в магазина е доста забавен. Индиец ли е или пакистанец! Не мога да ги оправя тях. А и какво ли значение има!
Дъждът се засили още повече. Пусна чистачките на по-голяма скорост и колоната бавно се запромъква напред по мокрия асфалт.
Ще си запазя час за четвъртък, не мога повече да се гледам с тази коса. Нетсуке-та! Ужасно, досущ като тези фризьори и фризьорки - малки, японски и все по-скъпи.
Да си гледа работата. Дано Му изпадат луничките в банята докато се къпе с някоя гейша.
Уф, най после тръгнахме.

1. Цитат от романа „Вълните„ на Вирджиния Улф. Превод Иглика Василева.

Няма коментари: