понеделник, 14 март 2011 г.

НЕЩО КАТО №3 МАРТ

След като изпи няколко бутилки бира „столично“, K. осъзна , че се започва, както казват руснаците- запой. Не беше изпадал в това положение от месеци. Обикновено необходимоста от запой алармираше присъствието си чрез добре разпознаваеми сиптоми, подобни на оранжеви конуси сигнализиращи за пътна дупка в ремонт. Конусите се осветяваха за миг от фаровете на „трабант“ изгубен в мъглата на ежедневната нощ-преумора, недоспиване и стрес в бачкането. Проблеми с гаджето с което за кой ли път щяха да се разделят и за кой ли път причината естествено не беше ясна. Този път поне не бeше зaради липсата на пари. Moже би!-реши К. Необходимоста от разтоварване на натрупаните негативи в последните месеци, които плуваха като окапали листа по течението на реката. Негативи, точно така-обърнати с главата надолу черно-бели лица и събития отпечатани върху фотографската плака на бръчките по челото, омешани в някаква сива кал която замърсяваше очното му дъно. Освен това го болеше зъб- някакъв непоникнал мъдрец. Не помъдрях ли вече- изпъшка К. И естествено, най-обикновеното желание да се напие- без угризения. Да изпадне в безпаметна летаргия, след което три дни да не стане от леглото. Спокойно да се илежава. Да зяпа филми и футбол. Да гледа порно и футбол или... футбол и футбол. Без това идват 4 празнични дни.
Седяха с един приятел в бирария „Хмел и чушка“. Поръчаха, както споменахме вече, по едно „столично“. За мезе- свински уши на скара гарнирани с лист маруля, резенче лимон и задължителната люта червена чушка- лого на бирарията.А за другото лого-хмела, светещ надпис над вратата обясняваше, че е в бирата. Не бяха се виждали от около месец. Преди няколко дни К. се върна от двуседмична командировка в Лондон. Клюките се бяха натрупали като купчина ненужни рекламни брушури по пода в коридора- трябваше да ги обсъдят. След малко по тел. се обади една приятелка. Тъкмо коментираха вероятноста утре да ходят да плуват. Поканиха и нея. Оказа се че не може, била в „цикъл“. За сметка на това след като свършат с бирите ги покани да ѝ отидат на гости. Чудесна идея. Изпиха по още няколко бири. Междувремено се обади или пък те се обадиха, К. не помнеше, друга приятелка-оказва се че и тя е в месечният си период на неспособност да плува в свои води на обществени места. Кво става с тези яйциклетки- масово унищожение. Либийска революция на неоплодените зародиши-изтребление и геноцид. Тези девойки явно са им обявили гражданска война-изкоментира К! Дани-така се казвше приятеля- реши че се очертва приорететно присъствие на тестостерон около басейна. И на двамата не им се ходише там без жени. Не искат да им личи, че жените напоследък не ги интересуват или че безразличието е взаимно. На кой ли му пука-рече Дани. Пускат по една вода в скромната тоалетна и се качват на раздрънканият „форд ескорт“ на К. Влизат в някакъв попътен магазин. Купуват нещо за хапване и пийване- няма да ходят на гости с празни ръце разбира се. Упорито и двамата се уригват през носа на свински уши . Уж бяха печени на скара! Свинята със сигурност не беше умряла вчера, най-вероятно миналата пролет! А може да е от хмела! Кой знае! Купиха бутилка червено за К. и бутилка бяло вино за Дани, плюс еднолитрова загорка за К. Няколко ябълки и шоколад за домакинята, чипс, луканка, маслини и ...това е. Бившият мъж на приятелката е собственик на не голяма, но добра винарска изба-така че у тях винаги е добре заредено, ако не с друго, поне с чудесно бяло вино.
Още с пристигането тя ги посреща не само с усмивка, но и с изявлението.–Уфф. Добре че дойдохте. Спестявате ми едно напиване сама.
Това звучи трогателно от устата на един прокурор!
Към 5 ч. сутринта Дани и К. слизат с клатушкане по стълбите. Зарязват форда в мъгливия мрак на улицата и се качват на предварително поръчаното такси.
На обяд К. се събужда от студ. Заспал е с дрехите на дивана без да се завие и без да пусне „духалката“. Без това не може да ме стопли колкото една „свирка“ даже-мисли си вкочанения К. - Само гълта кинти за ток.
К.умира за една бира. Отива в банята, мята един горещ душ. Размразява се. Измива си зъбите, облича се и отива в кварталния магазин. Две бири плизззс. Връща се в къщи. Отваря фейсбукът. Влиза в чата с един приятел от Кьолн. И той бил махмурлия, нищо че кара на социални мрежи и помощи и живее в самостоятелно жилище с двете си деца.
Днес е трети март. По телевизора- репортажи от заснежената Шипка. К . не празнува. Аз се напивам-споделя той на човека от Кьолн. За него празникът бил 16 април-денят на приемането на Търновската конституция. Без малко да подхванат някоя патриотечна тема, но за късмет звъни телефона: - Кво става, ще ходим ли да плуваме! -Абе да ти кажа, аз нещо..! -Абе то и аз съм тъй!
Ясно- басейна се отлага. Ок. Вечерта ще се видим в еди коя си кръчма-казва Дани и затваря.
К. отиде да си вземе колата с такси. Звъна на врата на прокурорката с надеждата да го покани да пият кафе. Тя се показа рошава и по пижама. Мдаа, някой друг път-решава К.
- Ще прибера колата, да не се чудиш къде е.!
- Ок-рече приятелката и се почеса по гъза: –Извинявай, отивам да спя.- и затваря вратата.
Вечерта приключи по-зле от предната. След кръчмата К. се прибра почти на четири крака, към края се наложи да попълзи докато стигне до леглото.
Резултатът беше 2 : 0 в полза на запоя. Оставаха две вечери за останалото. До понеделник К. се надяваше да изравни точките

Край.

четвъртък, 8 юли 2010 г.

ИНТЕРВЮ с ОРФЕЙ

/най-после го завърших този разказ, началото е в предния пост. Както писах и преди към евентуалните читатели, предпочитам критични коментари и ругатни, все пак съм в началото на този занаят и ми се ще да чуя някой предложения от по -вещи в него. благодаря предварително/

Кевин Шадоус известният журналист от публицистичната рубрика на ББС „Шоков удар„ паркира на улицата и слезе от не толкова новото си порше „карера„. Огледа наоколо дали няма някакви знаци или подло скрити табелки забраняващи паркирането. Нямаше. Погледна в бележника дали е спрял пред точния номер на къщата, макар да беше сигурен че номерът наистина е номер шест. Пооправи косата си, усмихна се и позвъни на видео домофона. След секунда мъжки глас го помоли да се индетефицира. Показа пред обектива на камерата шофьорската си книжка, журналистическата карта и накрая натисна палец до идентификационният, плазмен мини екран. След около 20 секунди малката врата, която беше част от по голяма врата изработена от наредени през десет сантиметра древнотракийски сребърни копия с позлатени върхове-автентични може би-реши Шадоус, плавно се отвори пред него. Виждали сте такива копия по разни гръцки вази, сигурен съм, на тях са изрисувани предимно атлетични гърци с остри бради, които докато си лафят за реколтата от маслини се подпират на копията или пък весело се мушкат с тях в коремите. С отварянето на вратата, същия глас вежливо го покани ако обича да заповяда пред входа на къщата където ще го очакват. Шадоус хвърли последен поглед към поршето паркирано на пустата и тиха улица и влезе.
Улицата е разположена в северен Лондон и се казва „Бишопс авеню„ една от многото най-скъпи и престижни улици в града, където според всеобщото мнение на завистниците: „се живее като на село, a всъщност си само на двайсет минути с такси от „Оксфорд стрийт“.
Улицата започваше от края на парка„Хампстед хийт“ и след около две мили на север стигаше до метро станцията на „Ийст Финчли”- квартал обитаван от жители на т.н. средната класа. Това съседство на „Бишопс авеню“ с отрудените плебеи не смущаваше обитателите ѝ. С огромните си постройки, подобни на музей в провинциален град оградени с неприлично високи огради и къщи скрити сред зеленината на специално отглеждани вековни дъбове, кипариси и маслинови дървета „Бишопс авеню„ си спестяваше неудобството да бъде смущавана от когото и да било. Спрените пред къщите ролс ройс, мазарати, бугати или ферари чакащи собствениците си на алеята за паркиране още повече подчертаваха с дебела черта разликата между фордовете, пежата и тойотите населяващи „Ийст Финчли“. Именно тази дебело подчертана разлика, превръщаше улицата в една от перлите на лукса, престижа и откровенната завист на няколко милиона жители щъкащи из този мравуняк наречен Лондон. Най-скромната къща на тази улица струваше не повече от 3 млн. паунда. Девет от всичките около шейсет къщи бяха собственност на някакъв арабски емир или шейх. За шейха работеха много петролни рафинерии и кладенци в които се давеше мъката му по един по-прост и прозаичен живот, живота на обикновен изкопчия с кирка в ръка за какъвто си мечтаеше понякога. Харема на шейха заедно с евнусите се помещаваше в седем от къщите.
Но както и да е. Емира е само пример за щедростта на Мойрите които, къде справедливо къде не чак толкова, все пак бяха навестили обитателите на тази улица и бяха изсипвали в шепите им не точно купища с мушмули, но все пак някой и друг милиард от гарантирано конвертируема валута.
Но да продължим с мистър Шадоус, добре платеният журналист на ББС, който днес щеше да работи сам, без своя оператор. Такива бяха условията на човека който щеше да интервюира, да бъде сам. Човекът всъщност може би не беше човек, може би беше бог или полубуг или просто един младши бог от една доста непопулярна в наши или ваши дни религия. Тази религия или по-скоро пантеизъм, обожествяваше природните стихии и бедствия, съпътствани доста често от емоционални аварии на мозъка.Тази религия беше стара колкото света или поне стара колкото един от многобройните религиозни светове, които успяваха да се сместят и да съжителстват върху малката стара земя. А може би интервюираният ще се окаже най-обикновен мошеник, закъсал с популярността продуцент, зъболекар или просто един скучаещ милионер, кой знае. Шадоус не беше сигурен и за това беше дошъл, да провери.
Пред отворената врата на къщата го очакваше млад и усмихнат красавец наметнал през рамо полупрозрачна, надиплена по последна древногръцка мода туника под която дискретно прозираха червените му слипове. Върху ластика с бели букви беше изписано името на фирмата призводител–„ORPHEUS”- inc.
„Хм. Елитен гей клуб!„- отбеляза Шадоус. Усмихна се любезно на младежа и подаде ръка за поздрав.- Кенет Шадоус, много ми е приятно!
Русокосият красавец любезно се поклони с ръка на гърдите и го погледна с детските си жестоки очи: – Името ми е Хиацинт. Слуга на мистър Орфей. Заповядайте в кабинета моля.
Ще прескоча описанието на разкошния, обвит в бръшлян дом на м-р Орфей и неговия кабинет където щеше да се проведе интервюто. Шадоус в дългогодишната си практика беше виждал какви ли не дизайнерски и архитектурни красоти и безумия. Настоящия интериор не го впечатли особенно като изключим кръглия купол във фоаето където с неочаквана автечност се мъдреха фреските от Казанлъшката тракийска гробница.
Този ден Орфей не се чувстваше особенно добре. Разхождаше се небръснат из коридорите с болка в главата, с размъкната лилава пижама, забравил както да изпие чашата си сутрешна амброзия, така и за посещението на журналиста. След като изпи едно черно етиопско кафе, в крайна сметка се озова в кабинета където от половин час го очакваше Шадоус.
- И така м-р Орфей- започна Шадоус, след като домакинът се настани зад бюрото, но той любезно го прекъсна.
- Наричай ме просто Фей, няма нужда от официалности.
- Ок. Фей. И така, нека най-напред те попитам, кога си роден.- Орфей се почеса по ухото, бръкна в едно от чекмеджетата и извади дебела хаванска пура.
- Всъщност, нека първо аз да попитам нещо.-каза той и погледна разсеяно към репортера. - Защо си тук!? Какво в действителност си решил да правиш с всичката тази... -и той описа широк полукръг с ръка...– апаратура!
Шадоус го изгледа с преувеличено учудване, но не чак толкова преувеличено, че да изглежда неучтиво. Той вече беше фокусирал, пуснал и нагласил камерата върху триножника, беше включил микрофона поставен на античното бюро зад което седеше Орфей осветен от малък, но ярък прожектор. Реши да покаже че разбира желанието на събеседника да се пошегува, но тревогата в очите на Орфей, объркването му, изглеждаха истински и реши че ще е по-добре да припомни хронологията на срещата.
Преди седмица-обясни Шадоус- е говорил със секретаря на мистър Орфей, младия господин който го посрещна на вратата т.е. Хиацинт, който след като се е консултирал с господаря си, се обадил по телефона в редакцията за да уговорят деня и часа на срещата за интервю. Интервю, което той е дошъл да вземе от него поради огромния интерес който в последните месеци и години хората имат към личноста на мистър Орфей. И така ако той няма нищо против биха ли могли да започнат.
Орфей сряза кокетно края на пурата и погледна учудено към Шадоус:- Интервю! И как се ВЗЕМА интервю?!-мисълта за аспирин, хапче за глава и въобще нещо срещу махмурлук блесна в съзнанието му.- Разтворимо или на таблетки се взема или пък се пие чисто като отлежало уиски или шампанско! Или просто отиваш до библиотеката, вземаш го и сядаш на пейката в парка с него. Наистина за първи път чувам тази дума!
Репортерът се усмихна фалшиво твърдо решен да не се поддава на слухове, колкото и да се опитва тази откачалка да го прави на идиот. Вежливо се опита да обясни, че интервюто не е лекарство или книга, също така не е шампанско или пък куче, което да изведеш на разходка в парка. Ин-тер-вю- каза той отчетливо, е когато един човек задава въпроси, а друг човек отговаря на тези въпроси. Много е просто, но той, Шадоус е малко изненадан, че Фей не е чувал за интервю и не знае смисъла на тази дума, при положение че изглежда крайно интелигентен мъж.
- Аха- кимна разбиращо Орфей. –Но все пак с какво се взема?- продължаваше да упорства той докато палеше пурата с дълга клечка кибрит. Съчувстваше на журналиста че го затруднява с въпросите си, но наистина тази сутрин не се чувстваше във форма- независимо от кафето главата му шумеше и чувстваше някаква ефирна безтегловност. Снощи май прекали с шампанското и марихуаната.
- Ъъъф- изпъшка Шадоус и скри лицето си в дланите. Наведе се напред сякаш за молитва към несъществуващата муза на търпението, бързо се успокои и отново се усмихна. - Би трябвало да се взема с камшик, тояга или бухалка за крикет-каза той.- но в последно време се практикува доста по безболезнен начин за вземане на интервю - с микрофон и камера.
Орфей дръпна от пурата и пусна няколко перфектни кръгчета дим към тавана. Краката му перфектно епилирани, обути в лилави пантофи цъфнаха върху масивното бюро, подобно на зюмбюли насадени в саксия. Изтегна се отново в стола и се загледа през огромния - от пода до тавана, прозорец на кабинета. Навън млад чернокож градинар с бели шорти и потник обикаляше около няколкото дъбови дървета и събираше окапалите през ноща листа. Събираше ги бавно и внимателно, вдигаше ги от тревата едно по едно, сякаш са пръснати мидени черупки по морския бряг. Орфей замислено гледаше стегнатия му задник. Шадоус се покашля и намести микрофона по далеч от пухкавите пантофи и по близо до Орфей.
- Добре да започваме тогава.-каза Орфей с явното желание да се концентрира и да съдейства, колкото е възможно. - Явно и вашият занаят се развива и цивилизова. Навремето инквизицията например, получаваше отговорите които иска като наливаше разтопено олово в гърлата на интервюираните. Много ефективен метод. Жертвата онемяваше завинаги, а интервюиращите получаваха свободата да запишат отговорите които искат от нейно име. След като интервюираният основателно беше обявяван за виновен и изгорен като никумо ненужен къс хартия, конфискуваха имота и парите му. Доста доходоносен бизнес наистина. Надявам се че интервюто в наши дни е някаква по-хуманна разновидност на онези, хм, малко кръвожадни практики.-завърши Орфей и се усмихна на леко объркания Шадоус, който не беше очаквал такава историческа интерпретация на професията си.
- Хехехе- изхихика той, докато съобразяваше дали да се вкопчи в подхвърлената тема. Беше опитен журналист и умееше да импровизира без да се съобразява с предварителния списък от въпроси:- А вие т.е. ти Фей, от къде знаеш че е било точно така?-попита той.- Папата доста ще се обиди ако някой му каже, че неговата света инквизиция е била корумпирана и мотивите ѝ за осъдителни присъди и мъчения са били не в името на духовни и Божи интереси и за спасението на душата, а за съвсем земни и прозаични цели- за пари и в името на, на..по-голяма къща, да речем?
- Въобще не ми пука за папата и неговите чувства Кевин-рече Орфей.- Папата и разните там патриарси и митрополити са най-обикновенни търгаши и посредници. И като всички брокери въртящи някаква търговия, а тяхната търговия е търговията с чувствата и вярта на хората, се интересуват единственно от печалбата и комисионите които получават от този бизнес. Техните печалби естественно не се изразяват в запазена хотелска стая в спа център РаЙ с изглед към морето, а в най-обикновенни пари и злато. Виж им само кръстовете на врата и колите които карат. - дръпна си от пурата и продължи:- Най-обикновенни мошенници и педали, като всички останали. Познавах лично Ийсус. Беше свястно момче и съм сигурен че ако беше жив, нямаше да изтърпи и секунда да се ебават с името му.
- Познавал си Христос, така ли?- възкликна Шадоус и реши че диагнозата на Орфей скоро ще му се изясни.- Интерсно! Къде се запознахте?
- Хм!-замисли се Орфей и засмука пурата.- Не си спомням доста неща от толкова далечното минало приятелю, вече не съм толкова млад, а напоследък прекалявам с тревата и забравям някой неща. Май беше на някаква сватба. Пихме, пяхме, танцувахме. Някой се сбиха, но всичко беше в реда на нещата. Бяха ме поканили да свиря с моята група, но може да е било на друга някоя сватба. На много сватби съм свирил. Ийсус доста беше се напил и разправяше че няма да си тръгне преди да изпие всичкото вино. Виното било неговата кръв. Майтапчия, смяхме се на пияснките му приказки, обаче до края не падна, мъжко момче беше, докато повечето му приятели се въргаляха като прасета из двора. По едно време виното наистина свърши, но всички бяха толкоз пияни че никой не разбра кога домакините отново напълниха делвите с вода оцветена в червена боя за килими. Изпиха и нея. Чак след това цялата компания си тръгна.
Дааа, Палестина винаги е била едно мизерно място. Какви ли не гадости сервират на хората, не обичам да ходя там.
- А защо отиде на сватбата?
- Бях я закъсал за пари, а по това време се навъртах наблизо- в Кипър. Там имах малък храм, компания от млади момчета и много свободно време. Нямахме пари и беше скучно, знаеш как е.
- Значи искаш да кажеш че Ийсус Христос е бил най-обикновен пияница?
- Не, не искам да кажа това. Казвам че обичаше да се забавлява. Да пие, да се бие, да танцува и много да говори. Умееше да говори и много хора Го слушаха. По едно време стана доста популярен и по-известен дори от местните фарисеи, патриарси и разбойници. Събираха се многобройни тълпи да го слушат. За това Го убиха. Не само от завист, а защото започна да им обърква сметките с бизнеса който въртяха с техния Бог. Печалбите им намаляха. Обявиха го за революционер, нещо като Гевара на ония времена и принудиха римляните да Го убият. Мръсна семка са юдеиските свещенници, нямат смелостта дори да убият врага си а принуждават друг да им свърши мръсната работа. Винаги обясняват подлостта си и лиспсата на достойнство с правилата които им налагала вярата в някакъв си Бог, а всъщност винаги става въпрос за пари.
- Да, добре.-рече Шадоус и погледна към листа с въпроси.- Според теб излиза че Ийсус не е Божи син и не е възкръснал и че въобще не е никакъв Бог а най-обикновен човек, така ли?
- Ами какъв Бог може да бъде. След като го заковаха на кръста и го убиха, продупчиха го с копието, повече не съм го виждал. Никой не го е виждал, освен ако не е друсан или пиян. Просто умря. От Него остана легендата и една книга писана от някакви хора които дори не Го познават. Един Бог не постъпва така, той е вечен и истински. Един Бог трябва да можеш да Го докоснеш, да Го помиришеш, а не да гние заровен в земята като увяхнал зеленчук или да се изпарява във въздуха като пръдня когато имаш нужда от него. Иначе какво се получава! Когато хората изчезнат от тази земя, техния бог ще изчезне заедно с тях и легендата за него ще изчезне. В това няма нищо божественно приятелю, няма нищо вечно.
- За теб също казват че си умрял. Тракийските жени те били разкъсали на парчета...Всъщност нека се върнем в началота.-каза Шадоус, решил да успокои темпото, беше се поувлякал малко и започна да губи ритъма на разговора, а това не беше никак професионално.
- За тебе Фей- подхвана отново Шадоус - също има предимно и най-вече легенди и много малко писмени документи за това, че въобще съществуваш. Много по-малко отколкото да речем за Христос. Какви доказтелства можеш да представиш че действително ти си митичният тракийски музикант, приятел на Дионис, един от Аргонавтите, съпруг на Евридика, единственният смъртен завърнал се от онзи свят, син на Аполон и Калиопа и следователно ако не си бог то поне си нещо подобно? Имаш ли някакви доказателства за това че ти си Орфей?
- Да-отговори с усмивка Орфей и изтръска пепелта от пурата направо на пода.- Имам доказателство. Това че в момента разговаряш с мен е най-очевидното доказателство.
Шадоус очакваше този отговор и се беше подготвил.
В този момент без да почука в кабинета връхлетя ако не призракът му, то самият Ел фън Джоконд - известният музикант. Беше чисто гол, само по очила. Ташаците му висяха до средата на бедрата и това страшно озадачи Шадоус. Ел фън без дори да се огледа и да забележи журналиста и камерата бързо се навря под бюрото, просна се в краката на Орфей и започна да стене и да мрънка, че иска, че умира от желание, че има нужда да направи една „свирка„ на Орфей. Умолява го, нека му позволи, нека си спомнят отминалите години. Нека пак да посмуче „флейтата„ му както едно време и дано, Нека- Орфей отново върне гласът, талантът и...самоуважението на горкият Джоконд!
Орфей го гледаше гнусливо от горе, сякаш беше лигава пиявица която трябва да се стъпче и когато най-после Ел фън млъкна, без да се докосва до него му заповяда да излезе от дупката, да се запознае с журналиста и да изчака навън докато приключат с интервюто, а ако не иска да чака, да изчезва и да не го занимава повече с артрита на пръстите, мозъка и гласните си струни. Видимо засрамен Ел фън Джоконд подаде ръка на журналиста с когото бегло се познаваха, като междувременно успя да му прошепне че ако не изтрие тази част от записа, Шадоус ще си образува сериозни професионални и лични проблеми, след което полюшвайки невероятните си, подобно вимета на коза мъде, бързо се измъкна навън.
Шадоус се беше изправил на крака и зяпаше ококорен към току що затворената от Ел фън врата и се чудеше да вярва или да не вярва на очите си. Налагаше се да вярва, макар че това което видя беше толкова стряскащо, неочаквано и невероятно, като да види собственното си любимо порше да потъва в мътните води на Темза. Ужасна и тъжна гледка.
Кога ли щеше да връхлети за една свирка и Джордж Бой– мина му през ума!
- Кога си роден Фей.- попита Шадоус и усети че го обзема нетипичен за него респект и уважение към събеседника. /Това не беше му се случвало никога до сега. Може би изпита нещо подобно, когато интервюираше покойният вече Макларън Дъглас. Тогава някакъв тип влетя в ресторанта където провеждаха интервюто, извади пистолет и преди да натисне спусъка, падна мъртъв. Дъглас беше го застрелял, оказа се по-бърз. В онези години Макларън Дъглас беше най-големия мафиотски бос в Брикстън и целият Южен Лондон. Беше негър./
Орфей отново вирна лилавите пантофи върху бюрото, взе пурата от пепелника и дръпна да провери дали не е угаснала. Не беше.- Виждаш ли какви глупости съм длъжен да търпя.-сподели той. – А уж са известни и уважавани хора. Бях забранил да го пускат тук, нищо че сме комшии, но явно някак е подкупил Хиацинт. Той го обича, а да обичаш човек е толкова безсмислено, колкото да носиш вода в пазарска мрежа, чиста загуба на време. Хората трябва да се уважават, а не да се обичат...!
- Кога съм роден питаш.-върна се към въпроса Орфей.- През 1866г. ноември месец мисля че беше.
- Хм. Над сто и петдесет години!-учуди се Шадоус.- Аз не бих ти дал повече от трийсет и пет. Как е възможно Ел фън Джоконд да иска да прави фелацио на един сто и петдесет годишен старец...
- И аз това се чудя!-възкликна радостно Орфей.- Като го видиш и ти му направи забележка, излага се.
-...не може да си на сто и петдесет години-продължаваше да разсъждава съвсем обърканият Шадоус, който се мъчеше да проумее тази невероятна случка.-Ако наистина си Орфей трябва да си на повече, би трябвало да си на хилядолетия?
- По документи съм роден през 1866. В Хампстед, тук наблизо.Ето, виж - и Орфей му подаде пожълтял и много омачкан документ. Беше свидетелство за раждане от 1866 г. удостоверяващо, че Самюел Коен и Ребека Самюел са се сдобили със син на име Орфей Самюел Коен. Имаше печат и подпис от кмета на село Хампстед.
- Вярно че е фалшиво, но върши работа. - призна Орфей.
- Оказва се че си евреин!
- Само по документи, приятелю. Английски евреин, по документи. Иначе съм тракиец от царството на бесите, но както знаеш такова царство, както и такава народност отдавна не съществуват. Трябваше да си създам някаква самоличност от както измислиха тази необходимост парче подпечатана хартия да доказва че си ти, а не някой друг.
- Всъщност кога си роден, щом това свидетелство е фалшиво?- попита делово Шадоус, вазвърнал донякъде самообладанието си.
- Не знам точно. В онези времена не се водеше подобна статистика, никой не се интересуваше кога си роден, интересуваше се - защо си роден. Но все пак за да ти отговоря, мисля че съм роден в периода между Троянската война и гръко-персийските войни, когато персите завладяха Родопа. По него време някъде.
- Доста обширен период.-измърмори Шадоус и продължи:- Казваш Родопа. Това е планина в България, легендата разказва че си роден имено там?
- Легендите Кевин- подсмихна се Орфей. – за това са легенди, защото са интересни и забавни за слушателите, но не трябва много-много да им се вярва. Дори Омир, Херодот или пък Вергилий и Овидий, на чийто разкази се базират съвременните историци, дори и техните истории са взаимствани от легендите и митовете. Но в този случай наистина е така, роден съм в Родопа или поне легендата така разказва.-отново се ухили Орфей и с наслада дръпна от пурата.
Загледа сеотново през прозореца. Навън чернокожия слуга беше събрал окапалите листа в няколко плетени коша и в момента пълзеше по зелената морава с ножичка за рязане на нокти и подстригваше раиграса. Задникът му за радост на Орфей, игриво стърчеше над тревата.
- Кой те научи да свириш на лира?.-попита Шадоус мислейки че прекъсва съзерцанието му, но Орфей тутакси отговори явно очаквал този въпрос: - Аполо ме научи, баща ми. Той ми подари и лирата. Седемструнна лира, божественна изработка от слонова кост и абанос. Знаеш, че има и съзвездие кръстено на нея – с неочаквана за журналиста гордост отбеляза Орфей. -Тогава естественно нямаше нито цигулки, нито контрабаси, нито пък китари или арфи, съществуваха единственно тръстиковите свирки и лирата, с тях свирехме.
Двайсет и четири години се учих да свиря . Всеки ден по дванайсет часа. От опъване на жиците, пръстите ми станаха твърди като дръжката на копие. И не можех да кажа не! На един бог не може да се отказва ако желаеш безсмъртие, а аз го желаех. Живеех като дивак в една пещера. Баща ми пращаше Аристей, един овчар, да ми носи пчелен мед и сирене веднъж в месеца и толкоз. Къпех се в един топъл извор който извираше в пещерата. Двайсет и четири години упражнения, без почивни дни. Тогава нямаше съботи и недели! Когато и последната мечка в околността се разплака от мъка след като ме чу как свиря и взе решение да стане вегетарианец курсът приключи. Последната разплаканата мечка, това беше условието и критерият че съм достигнал съвършенство. Диви времена бяха, животните нямаха особенно изтънчен вкус към музиката, а тракийците които живеехаа наоколо още по-малко- та когато и тази последна мечка се разрева, най-после получих наградата си от Аполо.
- Каква беше тя?-попита бързо Шадоус.
- Една чаша с амброзия. Само една чаша и нищо повече, но тази единственна в света чаша всяка сутрин незнайно как се пълни с напитката на вечността....Всъщност тази сутрин забравих да я изпия. Напоследък предпочитам да пия кафе. Черно, силно и горчиво, което не е много добре за стомаха, но...-и Орфей се впусна в щедър старчески разбор на състоянието на стомашно-чревният си тракт, но Шадоус бързо го прекъсна: - А за майка си какво ще кажеш, тя на какво те научи?
- Майка ми ли!- учуди се Орфей и погледна с пренебрежение към задника на негъра.- Майка ми Калиопа е най-обикновенна муза. Една муза не може да те научи на нищо. Музата е мързелива, своенравна и капризна курва, която непрекъснато има някакви претенции и оправдания за да не работи, че и ти покрай нея, нали трябва да и угаждаш на капризите. Остави майка ми, музите служат за украса на фасадата на някой театър или музей, дори и за ебане не стават. Музите, както и „свирките„- явно имаше предвид одевешното желание на м-р Джоконд.- не учат човека да бъде творец на изкуство, а един досаден мърморко и лентяй. Наистина по този начин, с копи-пейст плагиатстване и надупване се правят пари, но също така е вярно, че Те правят от изкуството „чалга“. Това е една красива дума която използват в България когато ти продават най–обикновенно лайно увито в целофан вместо изкуство. Винаги ще има хора които да харесват лайна в целофан.- каза той в заключение на това резюме върху творческото вдъхновение и бизнес.
Изразът „копи-пейст„ в устата на Орфей доста изненада Шадоус, но за сега реши да не му обръща внимание.
- Как се запознахте с Евредика?-попита той.- Все пак връзката ти с нея е началото на легендата за твоето безсмъртие, заради нея си принуден да отидеш в подземния свят и в крайна сметка пак заради нея се налага да бъдеш убит?
- Легенди приятелю и митове-усмихна се Орфей и се потърка по небръснанта буза - нали ти казах че не трябва да им се вярва особенно. След като напуснах пещерата бях поканен в двореца на един от тракийските царе, Одрис мисля че беше. Баща ми уреди тази покана- да свиря и да го забавлявам. Както казах траките бяха диви варвари. Много обичаха битките, кръвта, конете, пиянските оргии, кучетата, шарените дрехи и човешките жертвоприношения. За щяло и нещяло убиваха хора- защото не било валяло или пък защото валяло прекалено много, дали ще спечелят или изгубят някоя битка, защото слънцето се скрило, защото жреца го болялала главата и за да му мине, отсича главите на други пет човека и т.н. Моята задача беше да ги направя малко по-изтънчени в забавленията, да им култивирам характера, вкуса и обноските – да ги науча да пият коктейли и шампанско, да замезват с хайвер и бадеми, а не да се наливат с вино, да се тъпчат със сланина и кучешко месо. Шегувам се разбира се-усмихна се Орфей.- Трябваше да ги облагородя чрез изкуството, науката и милосърдието. Вместо да убиват хора когато не вали, да вземат да си изкопаят кладенци, вместо по цял ден да пият да започнат да обработват земята, вместо да се бият непрекъснато, да се уважават...такива неща. Там се запознах с Евредика - една придворна нимфа. Знаеш какви са някой жени, много си падат по музиканти и хора с професия като моята, която ги прави център на внимание. В женските очи такъв човек е като Бог. Дали ще е на концерт с публика от няколко хиляди човека, селска сватба или частен царски запой с приятели, тези жени винаги искат да са там и да се чувстват като част от шоуто на което музиканта е протагонист. Евредика беше от тези момичета, възхищаваше се на таланта ми. Но, също така се е възхищавала, както се оказа по-късно на таланта и на онзи овчар Аристей, който ми носеше храна в пещерата. Възхищавала се не само на мускулите и вонята му на коч, но и на уникалният му талант признавам, с който опитомяваше пчели и пасеше огромни стада с помоща на едри рунтави кучета. Освен това Аристей правеше прекрасно сирене и много вкусен йогурт. Опитвал ли си домашно българско кисело мляко¬?-попита Орфей
-Не съм!-отвърна Шадоус-Нито домашно, нито от магазина. Опитвал съм гръцко!
- Хм и гръцкото не е лошо, но българско е по-добро или поне беше по-добро.-рече Орфей и продължи.- В онези времена бях доста наивен, изолиран в пещерата се занимавах само с лирата, музиката и вкуса на киселото мляко. Вярвах че красотата на моето изкуство ще е достатъчна да облагороди тези твърди като мазол, като подметка на сандал тракийски души и нрави. Бях суетен и егоист, но това беше нормално, бях млад. Когато Одрис заповяда на родителите на Евредика да я приготвят за сватба с мен, да стане моя жена, душата ми подскочи до облаците от щастие... Няма да се впускам в подробности, отдавна беше -каза Орфей и продъжи да гледа през прозореца обутия в бели шорти черен задник.- Вярвах че ме обича, че ми се възхищава и се надявах че ще бъдем щастливи. Освен това още бях девствен.
В деня на сватбата докато се разхождах пред храма на Хера издигнат в полето извън града, заобиколен от пауни с разперени опашки и очаквах Евредика- според обичая младоженецът трябваше да чака да доведат булката съпровождана от родителите ѝ в храма на богинята. Там след жертвопреношения и сватбено тържество, трябваше да я отведа у дома. Та дакото чаках и си приказвах с пауните, Аристей нападнал сватбенното шествие по пътя към храма, метнал Евредика на колесницата впрегната в четири коня. Нашибал с камшик сватбарите и разбеснелите се коне и изчезнал в облак прах заедно с годеницата ми.- Орфей се усмихна и се протегна. Взе пурата от пепелника и всмукна няколко пъти. Шадоус беше станал и гледаше през монитора дали камерата не се е разфокусирала. Бързо седна отново.- Продължавай.-каза той.-Много интересна история!- а всъщност си помисли:- „Страхотна сапунка, същински турско, латино сериал.“
-Не знам дали знаеш колко трудно се управлява колесница.-продължи Орфей.- Трябват мускули и много тренировки. Аз така и не се научих, не е за мен тази работа. Още по трудно е да се задържиш прав на нея ако не държиш поводите и ако нямаш опит. Евредика като истинска придворна нимфа не е успяла да се задържи и само на няколко стотин метра от мястото на отвличането изхвръкнала от колесницата право в краката на препускащите коне. Така и загинала.
- Странно-каза Шадоус.-Официалната легенда разказва, че е умряла от ухапване на змия.
- Не, не беше змия.-отвърна Орфей!
- Мдаа-каза злъчно Шадоус- прилича по скоро на пътно транспортно произшествие. Шофиране с несъобразена скорост, както би констатирала пътната полиция.
-Даа, нещо подобно-отвърна Орфей без да обръща внимание на сарказма на журналиста- Когато разбрах, какво се е случило, страшно се отегчих... отчаях искам да кажа-поправи се с усмивка Орфей.- Прибрах се в къщи и една седмица нито ядох, нито спах, нито докоснах лирата. Исках и аз да умра. Да бъда заедно с Евредика. Доста тъпо нали?-риторично попита Отфей.- Обадих се на баща ми да говори с Хадес, бога на „онзи свят“ и да види какво може да направи за да си я върна. Татко отказа. Заяви че пред Хадес връзки и рушвети не минават и че трябва да се оправям сам. Помолих го да разбере поне къде, в коя част на царството на сенките се намира. Дали на острова на Блаженните, на Елисейските полета или в най-лошият случай в Тартар.
Оказа се че е в Тартар, което доста ме изненада. Една девственна, чиста и непорочна нимфа да бъде изпратена след смърта си в ада в компанията на хора като Сизиф и разни разбойници. Доста необичайно решение, но все пак работата на Хадес беше такава - точно и безспристрасно да отсъжда кой, къде и как да прекара остатъка от вечността която му се полага.
Реших да отида в Тартар и да помоля Хадес да ми разреши да видя Евредика, като се надявах че ще мога да измоля отново да я пусне обратно в нашия свят. Все пак бях син на негов колега и най-добрият музикант по онова време.
Когато пристигнах, на входа трябваше да свиря и да омайвам докато заспи онова триглаво псе-Цербер. Голямо куче и голям лигльо.
Срещнах се с Хадес и на него трябваше да свиря. Хареса му, дори много. На жена му също и хареса моята музика. Най-вече с нейно ходатайство той се съгласи да пусне Евредика. Преди това обеща че ще ми каже истината защо я е пратил в Тартар.
-Защото- каза Хадес- е имала връзка с онзи овчар Аристей, спала е с него и му е обещала да се оженят, а същевременно е измамила и теб, че те обича и че иска да се ожените. За това Мойрите са изплели така нишките на съдбата ѝ, трябвало е да умре - била е подла и нечестна спрямо теб и Аристей!
-А сега, след като знаеш истината-попита ме Хадес- искаш ли все още да дойде с теб или да остане тук?
Не очаквах че една жена, една крехка и нежна на външен вид девойка, може да бъде толкова вероломна и подла. Все пак реших, че щом съм дошъл до тук трябва да изпълня задачата заради която съм тръгнал. Като се върнем горе, ще мисля какво да правя-реших аз. Все пак ми беше мъчно за нея. Сигурно е била доста объркана.
- Да –отвърнах на Хадес.-искам да се върне с мен.
- Добре- каза той –Евредика ще върви след теб, но при едно условие, докато не излезите от моето царство, нямаш право да се обръщаш и да поглеждаш назад по никакъв повод. Ако се обърнеш, уговорката пропада и Евредика остава при мен. Завинаги.
Съгласих се. Благодарих на Хадес и Персефона за гостоприемството и услугата. Тръгнах си. Пак трябваше да свиря на онова тъпо псе. Въобще голямо свирене падна. Не бях сигурен дали Евредика върви след мен. Причуваха ми се стъпки, но може да беше тишината на ехото или шума от други залутани по пътеката сенки. В далечината се показа слънчевата светлина. Мислите ми бяха мрачни като пещерата из която вървях. Когато наближих изхода бях взел решение. Обидата и унижението нямаше да ги понеса. Не мисля че ще мога да живея с жена която така подло ме е измамила-рекох си и се Обърнах се с гняв назад . С тихо свистене, като въздишка от спукан балон, някаква сянка се изпари във въздуха- беше Тя. Изчезна.
Излязох на слънце.
И така животът започна отново.-Орфей машинално изтръска угасналата пура в пепелника и продължи. -След този случай, отношението ми към жените постепенно, но коренно се променни. От тогава предпочитам мъжка компания - за разговор, за хапване, за пийване, за бизнес и за секс...За всичко. Не харесвам жените.
- Разбирам-каза Шадоус и отвори уста да зададе следващия въпрос.- Защо все пак са го убили тракийските жени, но в този момент влезе Хиацинт. Наведи се над ухото на Орфей, прошепна му нещо и се изправи в очакване- на заповеди вероятно. Орфей стисна угарката от пурата и бавно я смачка в пепелника. Шадоус ги наблюдаваше с интерес и очакваше да разбере какво се е случило.
Орфей стана от стола и протегна ръка за сбогом.- Нашето интервю приключи Кевин. Оказва се че мой добър приятел е починал и трябва да отида на погребението му.- После се обърна към Хиацинт и нареди да приготвят хеликоптера и че след час ще е готов за път. Хиацинт бързо излезе.
- Моите съболезнования-каза Шадоус. Той също беше станал и подреждаше изписаните листчета с незададени въпроси. -Може ли да попитам кой е този приятел- не можеше да преодолее чисто жълтото си новинарско любопитство.
- Един професор, археолог-траколог. Не вярвам да го познаваш. Коритов се казва, от България. Имахме общ бизнес с него, но...такъв е живота. Понякога свършва.
Орфей отвори вратата и излезе.
Шадоус изключи камерата и прожектора. Седна отново на стола, извади кутия „Марлоборо“ и запали цигара.
Беше доволен от интервюто макар че го очакваше още доста работа по монтажа- снимки от Родопите, от България, от Гърция, кисело мляко. Кой ли е пък този Коритов, май беше чувал нещо за него! Трябваше да търси снимки на светилища, храмове, документи, кадри и т.н.
А и тази сцена с Джоконд...! Интересно!

Край.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

ИНТЕРВЮ

Кевин Шадоус известният разследващ журналист от публицистичната рубрика на ББС „Шоков удар„ или нещо подобно, паркира и слезе от не толкова новото си порше „карера„. Огледа се дали все пак няма някакви ограничителни знаци или подло скрити забраняващи паркирането табелки. Нямаше. Погледна в бележника дали е спрял пред точния номер на къщата, макар да беше сигурен че номерът наистина е номер шест. Пооправи косата си, усмихна се и позвъни на видео домофона. След секунда мъжки глас го помоли да се индетефицира. Показа пред обектива на камерата шофьорската си книжка, журналистическата карта и накрая натисна палец до идентификационният, плазмен и лепкав мини екран. След около 20 секунди малката врата, която беше част от по голяма врата изработена от наредени през десет сантиметра древнотракийски сребърни копия с позлатени върхове-автентични може би-реши Шадоус, плавно се отвори пред него.
Виждали сте такива копия по разни гръцки вази, сигурен съм, на тях се изрисувани предимно атлетични гърци които докато си лафят за реколтата от маслини се подпират на тях или пък весело се мушкат със същите тези копия в коремите естественно без да искат.
Едновременно с отварянето на вратата същия глас, изцеден през решетката на домофона, вежливо го покани ако обича да заповяда пред входа на къщата където ще го очакват. Шадоус хвърли последен поглед към поршето паркирано на почти пустата и тиха улица и влезе.
Улицата е разположена в северен Лондон и се казва „Bishop street„ една от многото най-скъпи и престижни улици в града. Започваше от северния край на „Hampstead heath park„ и след около две мили стигаше близо до метро станцията на „East Finchli”, квартал обитаван от жители на т.н. средната класа. Това близко съжитетелство на „Bishop street„ с отрудените плебеи не смущаваше обитателите и. С огромните си, приличащи понякога на музей в провинциален град постройки, оградени с неприлично високи огради и къщи скрити сред паркове и специално отглеждани вековни дъбове и маслинови дървета „Bishop street„ си спестяваше неудобството да бъде смущавана от когото и да било. Спрените пред къщите ролсройс-ве, бентлита и ферарита, чакащи на мраморната алея за паркиране още повече подчертаваха с дебела черта разликата между фордовете, пежата и тойотите. Именно тази дебело подчертана разлика, превръщаше улицата в една от перлите на лукса, престижа и откровенната завист на няколко милиона жители щъкащи из този /моголон, вавилон, коколон или кондом/ наречен за по-кратко Лондон. Най-скромната къща на тази улица струваше не повече от 5 млн. паунда. Три от всичките около трийсет къщи бяха собственност на някакъв арабски емир или шейх. За шейха работеха много петролни кладенци в които се давеше мъката му по един по-прост и прозаичен живот, живота на обикновен изкопчия с кирка в ръка за какъвто си мечтаеше понякога. Харема на шейха заедно с евнусите се помещаваше в две от къщите.
Но както и да е. Емира е само пример за благоденствието и щедростта на Мойрите които, къде справедливо къде не чак толкова, все пак бяха навестили обитателите на тази улица и бяха изсипвали върху тях не точно купища с мушмули, но все пак някой и друг милиард от гарантирано конвертируема валута. Но за това ще говорим друг път.
Да продължим с мистър Шадоус, добре платеният журналист на ББС, който днес щеше да работи сам, без своя оператор. Такива бяха условията на човека който щеше да интервюира. Човекът всъщност може би не беше човек, може би беше бог или полубуг или просто един младши бог от една доста непопулярна в наши или ваши дни религия. Тази религия или по-скоро пантеизъм, обожествяваше природните стихии и бедствия, съпътствани доста често от емоционални аварии на мозъка.Тази религия беше стара колкото света или поне стара колкото един от многобройните религиозни светове, които някак си успяваха да се сместят и да съжителстват върху малката стара земя. А може би интервюираният беше най обикновен шарлататнин, мошеник, закъсал с популярността продуцент или зъболекар или просто един побъркан милионер, кой знае. Шадоус не беше сигурен и за това беше дошъл, за да провери.
Пред отворената врата на къщата го очакваше млад, русокос и усмихнат красавец наметнал през рамо полупрозрачна, надиплена по последна древногръцка мода сивкава туника под която дискретно прозираха черните му слипове. Върху ластика с бели букви беше изписано името на фирмата призводител–„ORPHEUS”- inc.
„Доста тъпо. Елитен гей клуб„-помисли си Шадоус. Усмихна се любезно на младежа и подаде ръка за поздрав.- Кенет Шадоус, много ми е приятно!
Русокосият красавец любезно се поклони с ръка на гърдите и го погледна с детските си жестоки очи: – Името ми е Хиацинт. Слуга на мистър Орфей. Заповядайте в кабинета моля.
Мисля да прескоча описанието на разкошния обвит в бръшлян дом на м-р Орфей и неговия кабинет където щеше да се проведе интервюто. Шадоус в дългогодишната си практика беше виждал какви ли не дизайнерски и архитектурни красоти и безумия, така че настоящия интериор не го впечатли особенно като изключим кръглия купол във фоаето където с неочаквана все пак автечност се мъдреха фреските от Казанлъшката тракийска гробница.

/следва продължение/

неделя, 17 януари 2010 г.

ДЪЖД
разказ
/предпочитам критични коментари и ругатни, все пак съм в началото на този занаят и ми се ще да чуя някой предложения от по -вещи в него. благодаря предварително/

От кога ли вали. От събота. Не, от петък. Днес е понеделник. Четвърти ден - ту спира, ту пак започва. Какъв смотан климат. Kакво ли значение има всъщност! Има естественно, не мога да си нося новото черно палто.
И гледай моля ти се, как нахално го навява върху полата ми.
Момичето хвърли цигарата през прозореца и бързо го вдигна. Дъждът плющеше върху предното стъкло и чистачките едва смогваха да заметат тежкия воден порой. Стъклото изведнъж се запоти. Протегна ръка и врътна вентилатора на по-високи обороти.
Обичам дъжда, но чак пък толкова, започва да омръзва. И тази колона въобще не помръдва.
Отсреща не идват никакви коли. Лошо. Сигурно пак правят ремонт. Отзад блестят фаровете на безкрайна колона, толкова безкрайна, колкото и на тази отпред.
Още няколко десетки като мен чакащи в дъжда, който отброява времето с механичния съсък на чистачките.
Съсък!! Глупоста е доказано безгранична. Съсък!! Откачам вече с тези змии. Съсък, на стиснат за гърлото балон. Съска бавно балонът в предсмъртният гърч на издишаната последна глътка въздух и кой знае дали някога ще го вдиша отново. Каква дрислива поезия. Съсс-ък!! Що за дума е това?!
„Вилнеещите вълни разливаха бели ветрила, разбиваха се в в дълбоките ниши на резониращите пещери, след което се оттегляха въздишайки СЪСКАВО върху дребните камъчета... Кожата на усойницата висеше празна, окачена на пирон„.* -Това от къде ли беше. Май го четох скоро някъде. В метрото...! Не... у тях. Не, в самолета за Барселона! Или...Не знам. Не мога да си спомня. В метрото сигурно.
Харесвам те когато съскаш. Змията, по-малкият братовчед на драконите. Аз съм нащъпена по опашката змия и обидено шъшкащо се оттеглям в дупката си, там където никой няма да ме настъпва по достойнството. Дори и ти. Най-вече ти, нещастник със синузит и сополиви воднисти очи. Ах, как ме е яд на него. Колко ли време трябва да си жив за да издържиш толкова сополи, кърпи и книжни сълфетки наврени в зачервения си нос. Половината амазонска джунгла е изсечена и превърната в амбалаж за рециклиране на слуз, храчки, сълзи и всевъзможни екстременти на отпадъчните ТИ телесни сокове. Тонове живот унищожен от усилието да го преживееш заровен в собствените си сополи. Нещастник! Кога ли му остава време за дишане!?
Дори не ми даде достатъчно време и поводи да го зарежа. Колко съм патетично тъпа. Очарователно.
Когато те целувам - кавашe той.- Тогава дишам.- Иначе пък поетичен, колкото кирта под ноктите му.
Харесваше ми наистина. Целуваше ме нежно. Аз съскам и ти ме целуваш. Лицемерно копеле. Хубаво ме целуваше. Мек и влажен език с дъх на окосена трева. А косата му с цвят на дакел - нежна и тънка.И цялото му лице поръсено с лунички! Лунички от челото до пръстите на краката. Небе от бледо кафяви звезди върху бялата кожа. Само на кура нямаше лунички.
Аз съм малка, мъдра змия, която иска да бъде оставена на мира. Искам да си сменя кожата насаме.
Дали не е заради очилата!
Погледна се в огледалото за обратно виждане. Черна права коса вързана на опашка, бяло високо чело, метални рамки на скъпи три диоптъра очила и плоски, като копчета черни очи.
Ще трябва да отида на фризьор.
Не е толкова сополив. Само през зимата, когато ме чакаше с мотора пред кантората. Пристигаше с онази немска войнишка каска. Ушите му светеха зачервени от студа като стоповте на това mini отпред, а кристално тънка струйка замръзнал сопол блестеше върху горната му ухилена устна. Не си слагаше шлема защота го носеше в багажния куфар отстрани на мотора, за мен. Сополи! Не чак толкова, не бъди гадна. Налапал цигара и нахлупил каската - от вермахта, държеше да уточни на всеки, който го пита. Какъв пуяк, надут и самовлюбен гъз. Отиваше му тази каска. Все пак със шлема не ми се разваляше прическата. Много мило, нали!
Няма да си сложа червило, какво като са ми тънки устните, кой ще ме гледа в колата и без това тази вечер ще се напием с Ана. Ще празнуваме края на едно начало, което май не се състоя.
През задното стъкло вече не се виждаше края на колоната. Стотиците фарове потъваха в дъжда и по надолнището зад ъгълът на ресторант Spaniard. От двете страни на пътя вятъра блъскаше обвитите в зелен бръшлян стари дървета. Голите им клони яростно се сплитаха и разплитаха в мокра, студена прегръдка. Вентилатора на парното тихо бръмчеше. Чу се сирена на линейка. Отпред или отзад! - дежурното чудене при воя на сирената.
Погледна отново в огледалото - отзад разбира се. Хм, значи не е ремонт, а катастрофа. Доста ще почакаме.
Някъде зад тези дървета май се намираше онова голф игрище, където миналато лято трябваше да се срещна с онзи побелял розовичък дядка. Един от богатите клиенти на кантората. Разхождахме се из ливадата помъкнали количките със стиковете и докато му обяснявах защо ще е по-добре да продължи договора с кантората, какви отсъпки ще му направим и какви допълнителни услуги ще му предложим, глупости разбира се, въобще не можех да разбера дали ме слуша. Май не, Единственното нещо което го интересуваше е как преди всеки удар да нахлупи карирания си каскет, така че слънцето да не му блести в очите. По едно време ме погледна, за втори път от както се ръкувахме на входа на клуба и изтърси с усмивка, скрита в белия мустак:– „Госпожице Мери, знаете ли коя марка уиски произвежда фабриката на шотланското семейство чиито са каретата на ПОЛАТА Ви„?! – После се обърна към топката и отново нахлупи каскета до веждите си.
По дяволите, какъв въпрос. Стъписах се. Ами сега! Това пък какво е, изпит по шотландска история и фолклорни танци или опит за проява на английско чувство за хумор? Нищо не можах да измисля докато той се целеше в топката. Да взема да му обясня, че все пак съм българка завършила в щатите, в Южна Каролина и там няма кой знае колко шотландци дето да се разхождат с поли по улиците. А и уиски не пия - поне не често. Предпочитам бърбън.
- Предполагам че ще е най-доброто - казах самоуверено. - Щом цветовете на каретата са толкова известни.- Колко съм находчива само, рекох си доволна от себе си.
Той замахна и топката отлетя... -На майната си - реших аз. Проследи полета с поглед и се обърна към мен все така ухилен.
-Добър удар, нали!- отбеляза и повдигна козирката на каскета. -Ами, въобще не са известни. И въобще кой ги знае кои са. Аз също не ги знам, разни изветрели старчоци може би, като мен. Но които и да са, със сигурност ако видят това хубаво дупе /моето имаше предвид/ ще си хвърлят полите и ще си обуят панталони като вашия. Хе, хехех.-Захихика дядката и тръгна към следващата дупка. Правеше ми комплимент дъртия похотливец и май нещо се бъзикаше със шотландците.
Шефа беше шотландец...! И чак тогава се усетих че всъщност съм с панталон, а не с пола. На карета. Fuck. Бях го взела на заем от една колежка, която имаше кон, панталона заедно с обувките бях взела, не коня. Тръгнах след него. Като свършихме с голфа отидохме в кръчмата на клуба. Аз пих чай, той уиски разредено с норвежка минерална вода. След една седмица лично дойде в кантората да подпише договора за следващите две години.
Фризьорите са вдигнали цените. Ана каза че сме получили писмо с новия ценоразпис. Ще трябва да ги сменя тези японци макар че са много добри.
Тази сирена ме оглуши.
Синята, яростна светлина на линейката сряза вътрешността на колата на стотици малки черно-сини парчета и заедно с воя на сирената изчезна напред. Здрачаваше се. Дъжда продължаваше да плющи върху покрива подобно на тенекиен барабан.
Да си змия било комплимент. Дрън-дрън. Нищо повече от логото на някоя фармацевтична компания или аптека, просто едно влечуго плюещо отрова в стъклена чаша за шампанско. Комплимент! Змията дракон. Цялата му къща е пълна с дракони, от дърво, от камък, от желязо от слонова кост. Комплимент, а не вижда новата ми рокля или прическата. Смотаняк с плосък гъз и лунички.
„отивам на лов за нетсуке в япония„. -И нищо повече, написано с малки букви. Дори не ми се обади. Оставил някаква смачкана бележка. На лов! Не на „пазар„ не да „търся„ или да „проверя„ или да „купя„ а на ЛОВ за..нещо си. Какъв мъжкар! А беше казал че в Япония вече няма автентични нетсуке. Всичко било изнесено в Европа и Щатите още в началото на миналия век. Защо не ми предложи да отида с него!? Какво като съм на работа и не мога да си взема отпуск! Да ми предложи, пък аз нека откажа.
Ще изчукам онзи, как се казваше, брокерчето от Glentree. Русичкия. В петък след обяд го мернах в пъба до кантората, беше с колегата си, онзи дето Aна го харесва. Пихме по една бира. Не е лош, мирише на евтин after shave, но ще го преживея. Но за това пък има здрави космати ръце. Този петък пак ще е там със сигурност.
Нетсуке!!! Къде ли не съм се мъкнала с него заради тези нетсуке и на пазара на Porto bello и в Hampsteаd и в Chelsea по антикварните магазини. Не отиваме в Harrods, a обикаляме по някакви забутани магазинчета в търсене на нетсуке. Дори аз съм наясно, че това звучи тъпо.
Сигурно вече знам всичко за нетсуке. Нетсуке - изработени от слонова кост, мамутска кост, от рог на нарвал, от сандалово, от чаено дърво, от дъб, oт...чай.
Един черен чай с коняк добре ще ми дойде. Ще мина да взема една бутилка от магазина до вкъщи.
Нетсуке! Размери от три до пет сантиметра. Подпис на автора. 18 век. Династията Одо или не, Едо беше май. Нетсуке манияк. Как все на такива ще попадна. Май нещо съм сбъркана. Не бях се возила на мотор.
Хубаво беше на отбивката край пътя, направена като балкон с парапет надвиснал над онази долина по пътя между Памплона и Сан Себастиян. Долу едва се открояваха няколкото фермерски бели къщички с малки червени покриви в тъмното дъно на зелената котловина. А около тях се жълтееха пасящи крави. Как ме целуваше тогава. Бррр.
А аз си мислех, че ще се чукаме тази вечер. Какъв подлец.
Нетсуке. Мразя ги тези миниатурни фигурки. Мразя ги.
Все пак ще отида да се подстрижа, нали в петък ще се видим с брокерчето...Дейвид! Не, Джеймс...Джералд!!! Няма значение.
Дали има по дъждовен град от Лондон. Ами да змиичке, каза ми ти - Билбао, Копенхаген, Богота...Змиичке! Каква гадост.
Май го обичам, а!
Насрещното платно изведъж се напълни със святкащи фарове и бавно преминаващи коли. Беше се стъмнило. Е, най-после. След малко трябва да тръгне и нашата колона.
Все пак ще си сложа червило, единият от касиерите в магазина е доста забавен. Индиец ли е или пакистанец! Не мога да ги оправя тях. А и какво ли значение има!
Дъждът се засили още повече. Пусна чистачките на по-голяма скорост и колоната бавно се запромъква напред по мокрия асфалт.
Ще си запазя час за четвъртък, не мога повече да се гледам с тази коса. Нетсуке-та! Ужасно, досущ като тези фризьори и фризьорки - малки, японски и все по-скъпи.
Да си гледа работата. Дано Му изпадат луничките в банята докато се къпе с някоя гейша.
Уф, най после тръгнахме.

1. Цитат от романа „Вълните„ на Вирджиния Улф. Превод Иглика Василева.

петък, 11 декември 2009 г.

НЯКОЙ ДРУГ ПЪТ

разказ
/предпочитам критични коментари и ругатни, все пак съм в началото на този занаят и ми се ще да чуя някой предложения от по -вещи в него. благодаря предварително/



I.
К. седеше или по-скоро лежеше в офиса изпружил крака върху бюротото. Последната цигара хвърлена в пълния с фасове пепелник продължаваше да дими. Мързеше го да се изправи и да я угаси. Тънката струйка дим, сякаш есенна паяжина, се носеше нежно из въздуха.
Най-забелижително нещо в К. бяха дългите и гъсти бакембарди. Те стигаха на четири пръста под ушите. Оставям ги толкова дълги с една единственна цел- би казал той ако някой го попиташе. - Целта ми е не да се правя на красив и мъжествен пич от 70-те или пък на Леми Килмистър, а просто да спестявам от самобръсначки. Така бръсна само половината брада и с една самобръсначка изкарвам два пъти повече, кажи речи цял месец.-За съжаление обаче никой не го питаше, дори и жена му, която го напусна преди няколко години. Понякога се замисляше дали да не си пусне и мустаци, но реши, че ще пречи на бизнеса.
Навън валеше дъжд и едрите капки потропваха по прозорците.
Някаква, вероятно женска муха сънливо се разхождаше по омачкания му панталон, спираше отвреме на време в някоя гънка и се почесаваше зад ухото. К. я наблюдаваше от около минута и се чудеше дали мухите имат уши, как ли чуват и дали да не вземе да се протегне и да промени плановете на мухата за вечерта... или по-късно, някой друг път! Докато обмисляше тази дилема, дали сега или после да вземе в свои ръце фортуната* на мухата, тя отлетя с бръмчене към прашната крушка на тавана. -Мдаа, друг път значи - реши К.
Сивата светлина едва се процеждаше през мръсните стъкла. Офиса беше една мизерна дупка, между нас казано. Украсата му се състоеше от някога черен, а сега сив кръг за дартс, закачен на пирон до вратата със забити стрелички в него. Единственното число което все още се виждаше върху протритата от игри пластмаса беше числото 10. Обикновенно число, като другите.
Мръкваше се.
Цигарата най-после угасна.
К. стана от стола, протегна се, напъха ризата в панталона и излезе. Стигна до изхода на вече опустялата сграда, хвана дръжката на вратата и погледна през стъклото към паркираната отпред единственна, сякаш изоставена кола. Чак сега се сети че не заключи и че, мамка му, забравил е ключовете в офиса.
Върна се обратно и светна лампата. Мухата беше кацнала върху синята папка захвърлена в далечният ъгъла на бюрото. В нея К. събираше фактури, разходни ордери, хвърчащи листове изписани с колонки на похарчени суми и касови бележки доказателство за най-различни и невероятни, както сам казваше, разходи. Интересното е че в тези сметки обикновенното, както вече споменахме, число 10, по някаква квантова зависимост се срещаше необичайно често. А още по-често се срещаше неговата геометрична прогресия. Синята папка беше дебела и тежеше колкото еднолитрова бутилка бира. Синята папка, папката за разходи беше много по-тежка от зелената папка. В зелената папка, ненужно скрита в чекмеджето, се събираха фактури, договори и документи за почти несъществуващи приходи. В тази папка каквато и да било прогресия на числото 10 се срещаше от дъжд на вятър. Зелената папка беше дебела колкото червен конец за мартеница и тежеше точно колкото такъв конец. Беше почти празна.
К. се приближи до бюрото, замахна бързо и извади мухата от положителното салдо на живота. Край. Тази вечер чукането с мухата от близката кравеферма, онази с големия кур ухаещ на пресни кравешки говна, кварталният mosca каубой- мечтата на всяка женска муха, се отлагаше за някой друг път, и мдааа за други измерения. Хвърли мухата върху дюшамето на пода, избърса дланта си в крачола, грабна връзката с ключовете, излезе и все пак заключи.

II.
Оказа се че навън вали като из ведро, ръкав, лейка, маркуч, крачол, като разпрано или каквото ти хрумне –всъщност валеше проливен дъжд, ако трябва да цитираме синоптиците.
Някакво непознато бездомно куче лежеше на сухо под колата на К. Онази, единствената кола на паркинга. Очите му святкаха уплашено в тъмното зад предната лява гума.
К. клекна, но разбра че така няма да го достигне и застана на колене. Надникна отдолу и се опита да го хване за където може- за врата, за крака или ухото, където ще да е, но кучето тихо изръмжа и показа жълтите си зъби. К. вдигна яката на сакото, дъжда се изливаше директно в гърба му. -Трябва ти една тенджера с пържоли приятел- рече той.- С тази боклукчийска диета, лош дъх и помиярски маниери мъчно ще се добереш до службата „кучето на входа„ в някой 5-6 етажен блок.- Изправи се и отключи колата. Събра в шепа една забравена в жабката, кой знае от кога, натрошена вафла „чайка„. Поднесе я до носа на кучето и преди то да го ръфне за ръката, бързо хвърли вафлата на тротоара.- Честно казано, ако питаш мен и аз няма да откажа една дебела пържола и бутилка вино, ама някой друг път, нали така. Хайде излизай, че подгизнах като водолаз - изкомандва той. Подритна подканващо гумата и се дръпна встрани. Кучето неохотно се измъкна отдолу с подвита между краката опашка, подуши вафлата и апатично задъвка мокрите парчета. К. скочи чевръсто в колата, запали двигателя, пусна чистачките, фаровете, парното и подкара.
След двайсетина метра погледна в огледалото, натисна спирачките и спря. Отвори страничния прозорец и се обърна назад. Кучето беше приключило с вафлата и подскачаше като пияно под дъжда, спря за миг и като същинско пиянде се подпря върху мократа стена на близката изоставена къща. Пак тръгна със стрнната си подскачаща походка и отново спря под светлината на уличната лампа чудейки се накъде да поеме. Беше сиво и мършаво, със степана на мръсни фъндъци козина и стърчащи не нагоре, а настрани уши.
Десният му преден крак го нямаше. Беше отрязан.
Кучето свърна зад ъгъла на къщата и се мушна в мокрите храсталаци.
К. вдигна прозореца и подкара напред.

III.
Трето няма. К. се прибра в къщи, яде студени спагети и си легна.
Никаква активност или действие. Даже и насън.
Няма какво да се разказва.

край

*фортуна-К. беше срещал тази дума като малък в единственната книга която беше чел за някакви митове и легенди и беше запомнил че това е една от богините на съдбата, но коя точно, не се сещаше

петък, 4 декември 2009 г.

Из „РУБАЙЯТ„ - за виното

И тъй като е сезона на червеното вино и свинските мезета.
***
Ще дойде краят, но кога — кой знае?

Да пием вино — истината май в това е.

Не си лоза, глупако: от пръстта —

едва ли някой ще те откопае!
***
От мисли, полусънни обкръжен,

аз чашата разбих опиянен;

а тя прошепна: „Бях аз като тебе

и ти ще станеш глина като мен.“
***
Трезв ли съм — не зная радост, ставам тъжно мълчалив

А пиян — светът за мен е като винен свят мъглив.

Ала някъде в средата, имам малък светъл миг,

дето просто го обичам, че съм в него още жив
***
За виното съм туй, което върбата е за ручей чист —

и дълго пие моя корен от скъпия поток златист.

Тъй бог е наредил. Навярно той нещо имал е пред вид,

и спрял да пия — ще узнае какъв съм глупав атеист.
***
Кой казва, че бил бог неумолим!

Той е добър, а ние май грешим.

Ти в кръчмата умри сега от вино —

ще те приеме той невъзмутим
***
От виното да се откажа, боже мой,

та туй е все едно да се предам без бой.

Как мога да се кланям на исляма —

щом най-прекрасното ми забранява той?
***
Ще се опия тъй, че мойта пръст

на вино ще дъхти околовръст.

И ако някой правоверен мине,

ще види закъснялата ми мъст.
***
А ако някой пожелае на дните в хаоса голям

да ме прелее с чаша вино, да постои до гроба ням,

сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено —

край прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям.

четвъртък, 3 декември 2009 г.

ЛЕТЯЩАТА ЧИНИЯ на СОЦИАЛИЗМА


В края на стиха за работниците и работничките, задавени от ентусиазма на пиянството и собствената си глупост, какво виждаме! Виждаме че буквите са изпадали като развалени зъби...и не се чете финала, мамка му

Съмнявам се да отлети, но лошото е че няма и да се разруши скоро шибаната бракма.